Пада слънцето морно,
там отвъд хоризонта,
отива си то доброволно,
след дългият ден на умора.
И притихва гората,
домът, тих е и двора.
Само нещо остава в сърцата,
нали сме живи, нали сме и хора...
Гледащи слънцето как си отива,
усмивка пробягва "Толкоз ни стига!",
семейство, другари двамина,
толкоз ни стига!...
Заспива главата на възглавница мека,
сънува тихичко мистична пътека,
златострунна към душата ни води,
а умът по калдъръма и ходи...
И слънцето спи!
Сънува душата,
за свойте задачки
за дома в светлината...
"Защо ли съм тука?"...
"Аха, ето разбрах!"
"Е, нека имам сполука,
че ей го утрото пак!"
А над хоризонта оттатък,
слънцето сънено гледа,
нощта бяга нататък,
оставяйки сутринта бледа
да разлисти красива премяна,
да се раздвижи някак си даже,
да подхване тиха песен, засмяна,
новият ден така да покаже!
Събуждат се хората,
птичките пеят отдавна!
Още я няма умората,
денят е красива награда!
Че има живот има и сили,
че мечтите в сърцата горят,
че има хора, на душата ни мили,
че за нас си мислят, че ни зоват!...
Утрото, ето настъпи!
Новият ден се усеща навред,
животът тихо пристъпи,
с нови сили, смело, напред!
© Добромир Иванов All rights reserved.