Aug 13, 2023, 9:53 AM

Живот назаем 

  Poetry » Free verse
246 0 1

 

                             Живот назаем

 

Човек се ражда по неволя,

за мъка или радост сам не знае,

смях,веселие,сълзи и горест

тъй преплитат се до края.

 

Всичко ли ти е наред,

много лошо е това,

значи,други преди теб

са начертали твоята съдба.

 

Поставен до самият извор, 

вътре в себе си загниваш,

лишен от правото на избор

и на собствена инициатива.

 

Когато сам се бориш

и започнал си от малък,

със живота ти да спориш

сладък ти е всеки залък.

 

Пример мога да ви дам

със живота на един приятел.

Няма да се сърди знам,

знае,че не съм ласкател.

 

Страхил е мой добър познат.

Погледът му,страх да те побие

но по душа си е добряк,

нито пуши,нито пие.

 

Някога на път се запознахме.

Заглъхнала му бе колата.

Ние със жената спряхме,

помогнах му да отстрани белята.

 

Излезе,че сме били градски.

Завършил,в градчето работа му дали.

Заживяхме след това по братски

и до сега приятели сме стари.

 

Доктор по професия е той,

по длъжност и призвание хирург,

женен е героят мой,

идеален е като съпруг.

 

Съпругата му млада и красива

работи като акушерка,

като домакиня си я бива

и се казва Верка.

 

Но да започнем отначало,

та да не изпуснем нещо важно,

редичко за щяло и нещяло

време ще намерим да си кажем.

 

Запознах ви с част от персонажа

на това произведение.

Той ще каже,аз ще кажа,

ще отидем и на заведение.

 

Обикновено ходиме семейно там,

демек си уважаваме жените,

аз отбивам се и сам,

навик стар,останал от дедите.

 

Пия си уискито със лед,

жените смукват си кампари,

докторът се разтоварва с швепс,

с алкохол не иска да се пари.

 

Питам го,защо така,

а той с въпрос ми отговаря:

"Знаеш ли,живот-съдба

как пиян хирург попаря?"

 

И човекът си е прав!

Рефлексите забавя алкохолът!

Хирурзите с пиянски нрав

не лекува,а ни колят...

 

Ще ви разкажа малък епизод,

който е действителен и верен.

Често случва се във този живот,

от чисто бял да те изкарат черен.

 

Като си помисля честно,

черен аз съвсем не бях,

но доста се получи интересно,

лошото е,че подире го разбрах.

 

Влизам си веднъж в кафето...

Страхил зад чаша със коняк стои...

Наблюдавам,яко пийва си момчето,

но да е пиян,не му личи.

 

Неудобно положение...

Разсеяно го давам...

Никакво смущение...

Бавничко се приближавам...

 

Чудя се,какво да правя...,

па сядам му насреща

и го гледам във очите право...,

никаква реакция отсреща...

 

Не се стърпях накрая,

изкашлях от първо и го питам,

хирурзите не пият зная,

докторе,какво те провокира?

 

Изгледа ме пиянски умно

и почна да се смее гръмогласно...

"Ще ми бъдеш гост,не ще и дума,

в къщи всичко ще ти стане ясно!

 

Апропо,ти напълно ли си трезвен?"

Клатя си главата във посока да...

"Двамата със теб сега ще влезем

ей...във тази хубава кола."

 

Насреща ни Пежо последна мода.

Доста докторе си попрехвърлил,

тръгнали сме,да си ходим,

май,че много се изхвърляш...

 

"Тези ключове вземи

и отляво сядай,

умната ме повози

и не се заядай"

 

Сядам,що да сторя,

паля,тръгваме със ряз,

гледам го,мълчи,не спори,

знае,тъй си карам аз.

 

А Пежото е удобно,мощно и красиво,

със уредби,цяла дискотека.

Превключвам,карам,маневрирам,

в купето музика се носи лека...

 

Спираме пред блока,

заключвам аз колата

и в сградата висока

поемаме по стъпалата...

 

По е здравословно

пешком нагоре да вървим,

има асансьори,

но ний на здравето държим.

 

Спираме на третия етаж.

Отключва докторът,звъни,

постъпва винаги така,

Верчето да предупреди!

 

Това за нея означава:

"Бъди готова ти,

гости са дошли тъдява,

излез ги посрещни!"

 

Гледам,мигам и немея...,

Страхил към нас върви,

както винаги се смее,

ръце протяга за добре дошли...

 

Страхил до мен стои,

Страхил насреща ми се движи,

нещо става с моите очи,

доктора го двоен виждам.

 

Страхил до мен подава знак,

насреща другият се хили

и аз последният глупак

стоя сред двама братя мили...

 

Чак сега се сещам

за Хино брата на Страхил,

влага във очите си усещам

от сюрприза толкоз мил...

 

Падна смях голям,

оригинална бе шегата,

ще им го върна,както аз си знам

на братята близнаци.

 

Обещах ви отначало,

да е малък персонажа,

но моето огледало

 може и вас да стори важни.

 

От момченце съм такъв,

душата ми изглежда е добра,

понякога дори на блъф

като риба аз кълва.

 

След Хино някой друг

ще се завърне пак от странство,

ще намерим място тук 

и за него нещичко да драснем.

 

Все някому ще е от полза,

написаното като прочете,

ще раздвижи своя мозък,

от казаното в тия редове.

 

Двамата близнаци

твърдо във живота стъпват,

от малки са сираци

и не знаят,да отстъпват.

 

Разприказвахме се с Хино

за това и онова,

за жени,уиски и за вино,

за живота по света.

 

Много странствал е човека,

има поглед зрял,

мисли бързо,а приказва си полека,

личи,че доста е видял.

 

Обещах ми той наскоро,

да ме запознае със човек,

обичащ, яко да поспори,

да оборва всичките наред.

 

Случаят наистина не закъсня,

на рождения ми ден,

Хино и приятелят му у дома

до утрото останаха със мен.

 

Забравих!Верка и Страхил

с цветя се появиха,

досещате се вий сами,

първи те ме поздравиха.

 

Моят нов познат 

Стилиян се казва,

видял е много свят,

напразно не приказва.

 

Говорихме си на различни теми,

за наука,спорт,за още куп неща,

за материя,за Космос и за Време,

никой не усети как премина си ноща.

 

Сред приятели не сещаш,

как времето лети,

приятно ти е да усещаш,

че си им нужен ти.

 

Всеки на света се появява,

да подчертае с намек лек,

че наистина си заслужава,

да носиш името Човек.

 

Със своите прояви

човекът вечно се стреми,

стари грешки да поправи,

нови да натвори.

 

Тъй учиме се вечно,

така вървим напред

и за бъдещето ни далечно

ще остане този ред.

 

Има поговорка стара:

"Само този не греши,

който е съвсем забравил,

на този свят да се роди."

 

Грешиш съм аз,

грешил е Хино,

светец не е и Стилиян

и Страхил не мога,да подмина.

 

Всичките сме грешници

на тази хубава Земя,

но такива има грешчици,

които трудно е да се простят.

 

Понякога и те са нужни,

но трябва скъпо да се заплатят,

Съвестта Човешка те пробуждат

и карат зорко хората,да бдят.

 

Съвестта е била жив свидетел

винаги на грешките у нас,

честни,откровени вий бъдете,

тежестта й да не рухне върху вас.

 

Вмъквам се в човешките съдби,

с едничка мисъл да помогна,

ако нещо важно преживял си ти,

след тебе лесно да се превъзмогва.

 

Опит минал щом е на лице,

отново щом повтарят се нещата,

отправяш се с олекнало сърце

към предизвикателството ново на Съдбата.

 

Аналогия във обстановка нова

пълна е отново с изненади,

схема няма никога готова

там,където дебнат ни засади.

 

Всеки трябва да изпита

сладостта на своя жребий,

сам да вкуси,да опита

горчилката,солта и сладостта целебна.

 

Разумът да му помага,

със злините да се бори

да опитва,да залага,

със Живота да поспори.

 

В спора правдата се ражда!

Действията смели,динамични

верните решения пораждат,

за потомците остават символични.

 

В разказа ни по-нататък

ще ни води Стилиян,

а аз във резюмета кратки

ще се вмъквам тук и там.

 

Но,ако мислите,че лично той

всичко сам ще ви разказва,

лъжете се вий читател мой,

той себе си не люби,да показва.

 

Доста зор видях,

много труд положих,

фактите до де събрах

 за тази личност сложна.

 

Хайде да започнеме така,

число десето,месец август,година петдесета,

точно по средата на века

поел със рев той своята щафета.

 

Баща студент,майка ученичка,

за двамата явил се пречка,

объркал волността на двете птички,

в любовта им се получила засечка.

 

Как от него да се оттартвът,

съветвали се дълго те,

кончина искали,да изберат

на собственото си дете.

 

Свидетели им били нужни

за неговата"безобидна"смърт,

в утро юлско,топло и радужно

към реката тръгнали,да се пекат.

 

Градът е Х,реката ЕН,

но факта си остава факт,

всичко се обръща в мен

при спомена за този злодейски акт.

 

С имената им не заслужава,

хартията да се мърси,

накрая всеки получава

възмездие за своите злини.

 

Слънцето пече,изгаря зноя...,

майката с детето на ръце

към реката тръгва и на обеда в покоя,

плисък,вик за помощ ... писък на дете...

 

Бързеят ги грабва,

към средата ги влече,

"майката"ръце разхлабва

и изтърва своето дете,

 

но то е вече във ръцете

на скочилият момък млад,

от брега се чува"Майката спасете..."

В сърцето й напира хлад.

 

Опитът за тях несполучлив,

с край щастлив за Стилиян

в легенда вплита белега кафявосив,

над дясната му вежда засиял.

 

Защо понякога в живота

обратно все се получава?

Може би защото

така човекът поумнява.

 

Не иска никой,да греши,

но грешките,които вършим,

изглеждат в чуждите очи,

полезни за това,което търсим.

 

Хората грешат

и от грешките се учат,

как отново да грешат,

белким нещичко научат.

 

Трябва да се върнем спешно

към нашите безименни герои,

те същата подобна грешка

свършили са най-спокойно.

 

Този път със дъщеричка

Съдбата щедро ги дарява,

но те и нея не обичат,

след раждането я отравят.

 

Над Стилиян десница здрава

Провидението е протегнало само,

То от Злото винаги ще го спасява,

него,детето с белег на чело.

 

Щом Природата е заделила

и белязала творението си с дамго,

ще го пази,ще му дава сила,

след време Нея ще спасява то.

 

Но нека продължим сега

хронологията отпреди,

Стилиянчо как растна,

минавайки през купища беди.

 

Времето със своя ход вървеше...

Детето купи си крака

и мама сладичко мълвеше

детската му устица.

 

Магьосница ли го ориса...?

Съдбата бе към него Зла!

Бог наказва тези що обича,

посвещавайки ги в Своите Дела.

 

Тъкмо провървя и ето,

демоните зли решиха,

да се отърват отново от детето,

което в"любовта"си сътвориха.

 

В Градец от Х далече,

от железопътна гара,

влакът бързо ги отвлече,

на перона малкият остана.

 

Месеци скита детето

сред най-различни хора,

за тях рева дордето,

връчи им го прокурора.

 

Осъдиха бащата

условно,кахъри бели,

макар да падаше вината

върху двамата злодеи.

 

На другата година

в коритото се беше провинил

и майка му всред зима

гол в снега го изхвърли.

 

Едното му краче пострада,        

в болката си се усамоти,

за него беше изненада,

че правичко не може,да върви.

 

Влачеше крачето си подире,

пълзеше на ръчички в пепелта,

по неговата тъжна диря

откриваха го на часа.

 

Докога ли щеше,да се влачи

бедното,захвърлено дете,

ако не бе съзрял го старец,

 такъв един с бастунче и пенсне.

 

След месец време

отново той се появи,

в ръцете със мехлеми

и с намерения добри.

 

Беше подочул изглежда

за нечовешките обноски,

в погледа му бликаше надежда

и излъчваше се нещо още...

 

Сам зае се лично

Стилиянчо да лекува,

детето с него свикна,

бузки почна,да надува.

 

Не измина и година,

на крачета се изправи,

щастлив си старецът замина,

дребосъкът болката забрави.

 

На прощаване изрече 

старикът няколко слова:

"Главата горе мъничко човече,

с теб ще растне твоята Съдба!"

 

Слова пророчески и верни!

Малчуганът тъй не ги разбра,

за мисли умни,светли,черни

време не оставаше му от игра

 

Припкаше щастлив,доволен

Стилиянчо в пепелта,

в лудории непознати,нови

наред със другите деца.

 

Сякаш искаше,да си навакса,

времето погубено от болестта,

споменът за хапещата снежната ласка

постепенно в него избледня.

 

Дали остана спомен смътен

в тази мъничка главица

не знам,но вятърът попътен

живот разпали от искрица.

 

Неговата жизнерадост 

не се харесваше на двама.

"Що за лудории,що за гадост...!!!"

Крещяха таткото и мама.

 

Наказваха го,караха го,да се труди.

Зъбки стискаше,мълчеше,

Духът каляваше се буден,

с него заедно растеше.

 

В училището му вървеше,

всичките ценяха му ума,

уроци много не четеше,

Истината в книгите прозря.

 

Говореше му всеки ред

нещо ново,интересно.Без да спира,

четеше всичко той наред,

но после почна,да подбира.

 

Мислеше по начин нов,

Истини извираха от редовете,

материал за никнене готов

пръснат там от прозаици и поети.

 

Художниците във картини

вълнуват нашия човешки Дух,

опиват по-силно от вино,

лъжи разбиват в прах и пух.   

 

Изкуство,истинско вълнува!

Не може то да се интерпретира,

способният да вижда и да чува,

вътре в себе си резонира.

 

То Истинския Дух повдига,

изравнява ни със Боговете,

чрез него Истината се постига,

смело крачеща през вековете...

 

Със сестра след време,после с брат

дари го майка му след трийсетте,

изглежда се пробуди съвестта

в образа на нейното отровено дете.

 

Искаше и се съвместно със бащата,

виновни за една невинна смърт,

да изкупят заедно вината,

пред живота да се извинят.

 

Но уви,Животът не прощава

злодейство свършено на младини,

с прошката си да не поощрява,

Живот погубен,не може,да се възмезди.

 

Веднъж в депресия дълбока,

пред сина си всичко тя призна,

бащата беше се налокал,

така се криеше от Съвестта.

 

Децата късничко родени,

растяха сред родителските ласки,

към Стилиянчо ново поведение

се проявяваше почти без маска,

 

но душата му от рано наранена

трудно възприемаше това,

в мозъка му продължаваше,да стене

гласчето на отровената му сестра.

 

Преди да чуе от устата

на майка си изповедта,

тегнеше му нещо на душата

и често му смразяваше кръвта.

 

Гласчето й зовеше го от ехото пресечено

в мъглява някаква далечина,

царство виждаше от сенки

върху бяла в кърви пелена.

 

Колкото дълбоко да е скрита,

намира Истината пролука една,

през която идва,да попита

каква е днес цената на кръвта???

 

Истината винаги изплува,

думата последна нейна си остава,

ушите да отвори всеки,за да чуе,

никога кръвта вода не става!

 

Хорските уста не са чувал,

който можеш,да завържеш,

след време той от тях разбра,

как на гарата е бил захвърлен.

 

И пубертета вече,

в който бе навлязъл,

оттласна го от тях далече,

пътя му към тях отряза.

 

Уроците на Живия Живот

прочетени му като малък,

които продължаваха,да се редят,

следа не можеха,да не оставят.

 

Характерът му се втвърдяваше като гранит,

в душата чувства се зараждаха големи,

душа и мозък сливаха се в монолит,

готови да се борят с наболелите проблеми.

 

Детството му беше вече отшумяло,

когато мъничките се родиха,

игрите бяха вече отиграни,

прие ги с радост тиха.

 

Те явяваха се хора 

от друго вече поколение,

той си бе отправил взора

към нови,чакащи го измерения.

 

Селскостопански техникум завърши,

казармата изкара,

Истината продължи,да търси

на кола товарна зад волана.

 

"Човекът е Човек тогава,когато е на път..."

Зовеше го гласът на Пеньо,

но Истини видяни,нужно е ,да отлежат,

за да изплува нещо ценно.

 

В Европа,Азия на длъж и шир

волана доста повъртя,

като стрела летеше неговият ТИР

във пек,във студ,във вятър и мъгла...

 

Това е в общи щрихи 

до срещата ни у дома,

след нея свърши мойта тиха

и тъй спокойничка съдба. 

 

Като буря ме понесе

характерът открит и смел,

усетих в мене нова песен,

откри се пред очите нова цел.

 

Чакахме го с нетърпение,

да се завърне от турне,

за да може с настроение

компанията да се събере

 

Беше станал част от нас.

Достатъчно ни беше да го видиме

лошото отлиташе завчас,

красивото заливаше ни непредвидено.

 

Нямах работа веднъж,

като поет поисках,да се изявят

и някак си спонтанно изведнъж

реших написаното да им прочета.

 

Аплодираха ме всичките накрая

с изключение на Стилиян.

-Не постъпвам никога така аз Павле,

никога ни пиша без да знам.-

 

Да очаквам можех всичко,

но никога това,

веднага го запитах,

къде могъл съм да сгреша?

 

-Ех, Павле,Павле браво,

хубаво си го написал,

само дето не е вярно,

не ме гледай като слисан.

 

Всичкото не е напълно вярно,

що отнася се за мене,

жива е сестра ми, 

отдавна аз съм женен.

 

Съвсем е истината друга,

проблемите са много сложни,

ще ви запозная с моята съпруга,

ще имам скоро таз възможност.

 

Формите,които виждаме         

не винаги са съдържание, 

а само лекичко предвижване

на нашето развинтено съзнание.

 

Целенасочено е всичко със сестра ми,

Милена все още си е жива,

ще ти кажа,за да знаеш,

в момента много е щастлива.

 

Съпруга си обича,

за децата е готова,да умре,

но Съдбата и предрича,

лоши работи да преживей.

 

За мене се не сещаш,

че има кръвен брат,

тежка ще е нашата първа среща,

ще трябва всичко да и разясня.-

 

Но,как така бе Стилияне,

фактите във времето са други?

-Бетонирал си се здраво Павле,

сега от мене истината ти ще чуеш

 

Аз звено съм важно

от експеримент особено голям,

в който вплетена е даже 

Съдбата на планетата Земя.

 

Тежко е на моята душа...,

с вас,с жена ми,със децата

ще трябва скоро да се разделя

по волята жестока на Съдбата,

 

и нивга няма да се видим

в тоз живот така красив,

занапред не мога да предвидят,

но тука,на Земята бях щастлив.-

 

Стилияне,на къде клониш?

-Приятели сте,ще ви кажа,

невъзможно е от Истината да се скриеш,

знайте вие,че аз не съм землянин.-

 

Ха сега пък ново пет,

температура сигурно си вдигнал.

-Не вярвате,това е зле,

но до тука със шегите стига!

 

Доскоро сам не знаех,

защо съм на света роден,

това,което мислех,правех,

диктуваше ми се на мен.

 

От скоро съм свободен

в свойте мисли и дела,

но за къде ли и защо ли

ми е тая свобода.

 

Непозната сила и голяма

над мене бдеше като сянка,

това усещах,без да зная,

че да се разплащам трябва някак.

 

Представителите ме посетиха

от Галактичния Съвет,

в мойта мисия ме посветиха,

с която тук съм от дете.

 

Историята си от тях разбрах,

защо,кога и как съм тук попаднал,

казаха ми,че е жива моята сестра,

че от отравяне не е пострадала.

 

Фактите не отговарят,

на познатото ви положение,

животът ми роман е 

от задкулисни приключения.

 

Мозъкът ми присаден е

в тялото ми вам познато,

а родното ми тяло е дарено

на мозъка от бебешкото тяло.

 

Така постъпили са със сестра ми,

смъртта й е фиктивна,

заедно не можели сме да останем,

нямало да бъде ефективно.

 

Две различни сфери

на Земно общество

по-реално ще отмерят

верността на Земен тон.

 

След дебати хладни

решили ни Съдбата, 

във властта им сме попаднали

и присадили са ни на Земята.

 

Нашите двойници

сега при тях живеят,

големи да умници,

но не знаят,да се смеят.

 

Този смях,сълзи и плач,

от които Синята планета се тресе,

ние със моята сестра

трябва там да пренесем.

 

Отново пак деца

във семейства нови ще трябва да добием,

чрез тях и мъката и радостта

пред Галактиката да разкрием.

 

Споменът да бъде жив,

не трябва нищо да забравим,

Живота там две красив,

ще трябва ний да го направим. 

 

Те ще са щастливи,

дано,но ний едва ли,

от нас пренесеното Диво,

в съня ни все ще се повтаря.

 

А сега приятели ще трябва

да напусна вашата компания,

дела ме спешни чакат,

съжалявам,но трябва вече да ставам.-

 

Каза,стана и замина,

след него пустота остана да виси,

докосна ни,през всички ни премина

и дълго продължи да ни тежи...

 

След седмица отново се видяхме

аз и Стилиян,

да се поздравим едва успяхме,

заговори той така.

 

-Тъй и тъй герой си почнал,да ме правиш,

доста работи си пообъркал,

ще ти дам възможност,да поправиш,

това,което си забъркал.-

 

За среща със сестра си родна,

що всичко преживял е там,

ми разказа най-подробно,

дословно ще ви го предам.

 

Тръгнал на адреса,

намерил го звъни...

Стъпки...вратата се открехва,

тя насреща му стои.

 

-Здравей Милена!

Аз съм твоят брат,

тя гледа ме смутена,

а в очите й тъга.

 

Усеща се след време

и ме кани вътре,

на ръце ми иде,да я взема,

пред очите ми е мътно.

 

Влизаме във хола,

гледаме се и мълчим,

иска ми се,да говоря,

но отвътре ми горчи.

 

Кръвта вода не става,

потрепват нейните гърди,

приликата ни е явна,

във очите й сълзи...

 

Усещам,ти не знаеш,

че и аз съм посветена,

трудно ще се справим 

с тежката дилема.

 

Един към друг вървим...

Застиваме в прегръдка братска...

От чувства ще се задушим,

минута на печална радост.

 

Миле,сестричке моя,

мислех се за силен аз,

но сега усещам зноя

и пулса тежък на кръвта.

 

Както ти ги имаш,

имам и аз деца,

но защо ли днеска твойто име

вълнува ми така кръвта?!-

 

-Батко Стилияне

прости ми за сълзите

и знай,че в моето съзнание

днес запълниха се кухините.

 

Съдбата ни е предрешена,

но там ще бъдем двама,

за децата тук съм съкрушение,

но знам,възможност друга няма.-

 

-Отпуснахме се на дивана,

нежно милвах й косите,

в хола бяхме само двама,

кръвта пулсираше в очите.

 

Не можех,да й се нагледам.-

-Нарочно всичките отпратих,

макар и тежко исках щедра,

да бъда днеска аз към брат си.-

 

-Благодаря ти Миле от сърце.

Нежно галя и ръцете,

мислех,трудно ще да е ,

с мъжа ти да ме разберете.-

 

-Батко,той не знае нищо,

както предполагам твоята жена,

двама трябва да намерим изход,

затова посрещнах те сама.-

 

-Винаги ще ни боли отвътре...

Жребият жесток на нас се падна,

някой трябва да избърше,

прахта от времето събрана.

 

Не можем,нищо да направим

против жестоката съдба,

дано децата да са здрави,

да се калят и по душа. 

 

Правилно ме разбери,

имат нужда там от нас,

без нас отиват към фалит,

 всички трябва да сме в час.

 

Мисля,че не сме единствени

в експеримента Галактически 

всичко е добре премислено

и не можем,да го спрем практически.

 

Мъжът ти и жена ми ще останат

тук със нашите деца, 

каквото и със нас да стане

подкрепа ще са те за тях.-

 

-Мислила съм много

аз по тоз въпрос

и сега изпълва ме тревога,

Какво ще правиме,какво?-

 

Само ние сме им нужни

и точно таз развръзка,

компромисите за тях са чужди  

в тяхната стерилност мръсна. 

 

Жертвата сме изкупителна

на рода човешки,

род с история съмнителна,

изпълнена със грешки.

 

Кой им даде право,

да отхвърлят вечното движение?

В Природата така не става,

Тя е вечно в настъпление.

 

Неизползвана Енергия

вред около нас снове,

но липсва пътя верния,

по който да се овладей.

 

Кой набива грешни мисли

във човешките глави,

колко силно ми се иска,

мозъкът им да се просветли.

 

Постоянно в разпри и войни

животът тук минава,

продължим ли днеска,да мълчим,

време малко ни остава. 

 

Твоята фиктивна смърт,

трудните мои митарства,

повдигат Духовния ръст,

възраждащ две загиващи раси.

 

Времето лекува.

Не вярвам,тук да ни забравят.

Не се страхувай,

на Земята и без нас ще се оправят.

 

Приятел имам Павел.

Всичкото от мене изчислено,

на него тука ще оставя,

аз вярвам в него мила ми Милена.

 

В момента трудно ще го разберат

или от завист трудно ще приемат,

това,което съм им дал,

като Атлантите да не изчезнат.

 

Достатъчно е Павел млад,

има доста дълъг път пред него,

във настъпващите страшни времена,   

той ще бъде техният успешен жребий. 

 

Щом настъпят потопите,огньовете и ветровете,

ще му повярват всичките тогава,

 във вода и огън щом потънат бреговете,

само той проблемите ще може да решава.

 

Ние ще заминем,

топлината там ще пренесем,

но тук не трябва да изстива

добрината във човешкото сърце.

 

Ще пострадат и децата,

тук създадени от нас,

помисли за тях,на всички за съдбата,

да им дадем сме длъжни шанс.-

 

-Съгласих се батко Стилияне,

отвътре твърдост ме обзема,

какво е писано,да стане,

това е моето решение.-

 

Впихме погледи един във друг...

Усетих как в гърдите на Милена

 се надига тъжен,жален звук

в противовес на нейното решение.

 

Стерилен свят,

без мъка,радост,

без сълзи и смях,

будещ жалост.

 

Законно проектиране на бракове

по генната система,

хората се разминават като влакове,

без ръце да си протегнат.

 

Безразличие във чувствата,

по ума човека се цени,

така се губи устрема

към мамещите далнини.

 

Човекът от емоции лишен,

не струва пукната пара,

няма изгрев,залез,само нощ и ден,

безразлична му е даже и смъртта.

 

Колкото напред да идем,

забравим ли за любовта,

няма да усетим и да видим

гибелта на нашата душа.

 

В съзнанието прелетяха

тези мисли в миг,

картини страшни се редяха,

устните потрепваха във тик.

 

Това е Павле братко,

решението е взето,

време ни остава кратко,

но спасена е Земята.-

 

Обещанието си сдържа,

със съпругата си да ни запознае,

рядко срещана жена,

красота,изящност,нрави...

 

В ръцете си държа,

оставения ми от Стилиян пакет,

в него е съдбата на света

оставена ми от неземния човек.

 

Като гръм ще тресне

и вечно ще остане,да звучи,

новият ми залп от песни,

как от крах ни Разумът спаси. 

 

Мисля,имам пълно право

да продължа,да пиша,

как въздухът по-лош става,

невъзможно е спокойно да се диша. 

 

Стоя с пакета във ръце

сред джунглата от Земен Хаос

и чакам някой,да ме разбере...

Да не стане късно за спасяване.

 

Стилиян го вече няма.

Усещам страшна самота...

Отговорността ми е голяма

за бъдещето на света.

 

Сред нас го няма вече Стилиян,

но споменът за него жив остава,

от него съ запомнил и добре го знам.

"Доброто никога не избледнява.

 

Щастието да е пълно,

да носи истинска наслада,

щастливи истински да бъдем,

трябва То да се изстрада.

 

Всички трябва да го знаем,

то винаги ще е така,

никой да даде назаем

не може своята Съдба."

 

03.03.1989г.-09.05.1989г.

п.Усогорск КОМИ-АССР

 

 

© Красимир Кръстев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??