Оттегчен и някак си от себе си забравен,
препускаш с поглед вперен в хоризонта пуст,
не този хоризонт, който вчера те примами,
а този, който надеждата посочи ти с пръст.
А той си е отново мътен и неразгадаем,
допрял в далечината мечтите и реалността
и колкото и да вървиш, все тъй далеч остава,
а реалност и мечти измамно слети си стоят.
Но нищо, ти тръгваш пак, устремен напред,
на надеждата нали защото вярваш,
и още дълго с този път ще си зает...
А накрая... Е, тогава ще настъпи краят.