Единадесет творби, десет от тях – сонети. Публикувам ги на едно място, тъй като има последователност. – Бел. авт.

 

 

ТРЪНСКО

 

Споменът безкрайно да извира

често молят моите уста.  

Мостчето, покоят, свежестта,  

дядовата къща…* Като лира

 

почваше душата да вибрира,

чуех ли на август песента:

на петнадесети сутринта

тръгвахме пеша към манастира.**

 

Влизахме, отправяхме молба,

вземахме за вкъщи от водата,

хапвахме след туй курбан чорба

 

сред прохладата на планината.

Търг накрай – голяма веселба.

Колко сме далеко от селата…

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

* с. Бохова́

** Манастирът „Св. Богородица“ край с. Реяновци

 

 

ВЕЛИНГРАД

 

Лагерите с дивната природа!

Колко време мина оттогаз…

Приказен ни беше всеки час

под на свободата небосвода.

  

Днес ни мъчи не една несгода,

нямаме над дните свои власт…

А е пролет в розовия храст,

полетяха песните на дрозда…

 

Споменът за тебе, дар небесен,          

милва ме в настъпващия мрак.

Боря се с раздиращата есен! 

 

Но далеч е жажданият злак…

Пътят към живота, знам, е тесен.*

Иисус дали ще виждам пак?…

 

____

* „…понеже тесни са вратата и пътят, които водят в живота, и малцина ги намират.“

Матей 7:14 – Бел. авт.

 

 

КНЯЖЕВО* 

 

Детство в най-красивия квартал.

Ведро беше някога небето…

Палехме си огън до дерето                   

и картофи слагахме в жарта.

 

Църквата, безбройните дървета,

спирката с прекрасната вода… 

Княжево – ти дом на радостта,

Княжево – ти стомна многоцветна!

 

Боря се онази свобода

да изпитва в днешни дни сърцето!

Само с Бог е постижима тя.

 

Молят Него моите уста

светло да ми стане битието.

Ала съм далеко от целта…

 

____

* Квартал на София – Бел. авт.

 

 

ПЪТ

 

По пътя, завещан ни от Христос,

вървя, ала край мене са малцина…

Уви, живеят хората мърцина,

душите напоени са със злост…

 

Прехвърлиш ли към бъдещето мост,

душата ти ще стане на градина,

ще срещаш ведър всякоя година.

Защо тогава искаш да си прост?

 

Голяма радост! – щом напишеш пост,

да бъде той харесан от мнозина,

и вследствие да ходиш с вирнат нос,

 

превръщайки живота си в пустиня…

По пътя, завещан ни от Христос,

вървя, за да ме има до амина.

 

 

КОСОВО* + ШИПКО́ВИЦА**

 

На прадядо ми и прабаба ми Васил и Неделя Груеви

 

Ти въздуха на Косово си дишал,

трънчанка била ти е любима,

опъвал си за челядта каиша,

ала е дошла онази зима,  

 

когато при Твореца си отишъл.

Без портрет едничкият роднина –

затуй, Васе́,*** реших да те опиша,

със сонет сърцето да те снима.

 

Към Сърбия потеглили сте с брата,

ала ти размислил си по пътя.

Неделя от Шипко́вица – жената, 

 

с топлина изпълнила дома ти.

Тъжно е, че нямаме лика ти,

но твои хора ходим по земята.

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

* Кюстендилско село

** Трънско село

*** В Кюстендилско ударението при мъжките имена често е на последната буква.

 

 

РА́ДОВЕНЕ + ДОЛНА БЕШОВИ́ЦА*

 

На прадядо ми ст. подофицер Йото Нешков и прабаба ми Янка

 

Семеен – на възраст момчешка,

скоро се случва нещастие, 

толкова скръбно тогаз ти е – 

удавя се малкият Нешко…

 

Герой от сражения тежки –

в три войни вземаш участие.

Да сме една кръв е щастие,

сърцето ми бие лудешки!

 

Денят ти протича сурово,

защото си с горда осанка.

На своята прабаба Янка

 

дължа поетичното слово,

и благодаря и́ отново!

В пустинята то ми е сянка.

 

____

* Романски села – Бел. авт.

 

 

НА НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ

 

Ти ни остави слова

само с каква мелодичност!

Всяка душа поетична

в миг завладява това.

 

Вдигнал високо глава,

в пътя се справям прилично.

Стихове твои изричам,

че предстои любовта.

 

Без надпреварата луда

станах различен човек –

ведър на листа се трудя.

 

Бог е едничкият лек.

В мен да живее до век

твоят рояк пеперуди.

 

 

НА ПЕНЬО ПЕНЕВ

 

За теб на осемнадесет разбрах

от майка си и поразен останах…

Поезия, дъхтяща като злак,

поезия, кървяща като рана…

 

От твоето наследство ги е страх

и няма те в учебната програма,

но никога не ще потънеш в прах,

защото подареното ни храм е.

                                                          

Севлиевския край напуснал рано,

живота нов строеше със заряд.

…В теб срещата на две епохи стана.

 

Но вместо рай настъпил беше ад.

И, смазан от голямата измама, 

отправи се към по-добрия свят.

 

 

НА ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ

 

Бях на деветнадесет години,

или инак казано – зелен.

Вече бях от превода пленен,

имах си нещата за значими…

 

Как живеят хората без рими…

Аз не мога нито за момент.

Писах Ви, отвърнахте, и в мен

радост зазвъня неизмерима…

 

И узнах след време – малко хора

могат този път да извървят.

В ДНК-то ми е да се боря,

 

даже стъпалата да кървят…

Ако нямах Вашата опора,

нямаше да бъде факт върхът.

 

 

НА АЛЕКСАНДЪР ВУТИМСКИ

 

Спътница ти стана нищетата.

Колко болка в себе си побра…

Ти – сред най-добрите ни пера.

Слово, отпечатък на душата.

                            

Слово, за мнозина непознато,

то на деветнайсет ме огря

като поглед пролетна зора.

Днес благодаря за светлината.

                           

Сашо, как описа своя град!        

С думи нарисува ни картина…

Ти напусна Своге голобрад.                  

 
Болестта и тебе не подмина… 

Но смъртта добре че те прибра! –

да не видиш босата родина.

 

 

ЖИВОТЪТ Е ДАЛЕЧ ОТ ЕСЕНТА

 

Моя подредба на откъси от стихотворения на Вутимски

 

1.

 

„Над мене избръмчава аероплан,     

политнал нашироко из простора.                                

Във тишината, в есента –

шумът на мощния мотор

звучи като прекрасна, бодра песен. –

Разбужда мислите, сърцето;

раздвижва, буди и кръвта. –

                           

Животът е далеч от есента…”*

 

2.

 

„Когато падне вечерта, аз слушам

замисления говор на земята

и шепота на всичките неща.”**

 

3.

 

„…И бавно се отдръпват хоризонтите…

И дворът тихо расне в тъмнината…

И няма вече стаята, прозорецът…

И аз потъвам цял в безкрайността…”*** 

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

* из „Есен” (от 1936г.)

** из „В равнината”

*** из „През прозореца”