Живяло Някога
ЖИВЯЛО НЯКОГА...
Живяло някога момиче... огън пали,
на пролетта дете и бурите... живот му дали.
Но не човек, а цвете с дух към обичта разлистен,
Невинен плод... далеч от похотта... пречистен.
И не сърце, а струна нежна... полъх свири...
Дъхът на ветровете... ярост в две очи стопили.
Илюзия или мираж, но как в душата цяла,
бе толкоз страст и топлина събрала?
Живяло някога момиче... стихия преродена.
Не бил готов за нея свят... душа от жлъч пленена.
Но не затвор гранит, зандан от хорска злоба,
във клетка птица... любовта... загърнал в черна роба.
Стои момичето сред прах и пясък... ветровете,
от болка, самота и страх... безкръвно сини са нозете.
Разперило ръце пред слънцето... сълза се стича...
... а просто искаше добро сърце до болка да обича...
© Валентин Николов All rights reserved.
