Жорко да не се наричам
Щом отвори си очите,
Жорко почва със белите.
Сякаш дяволи стотина
канят го да са дружина.
Ето, за закуска днес
баба му направи кекс.
Хапна залче, две нарони
върху новите си панталони.
А от млякото каймака,
хвърли скришом на котака.
Блъсна купата дълбока,
нека той да го излока!
Столът яхна като кон,
сякаш е безстрашен воин.
Закрещя със пълен глас,
ала нещо каза „Тряяяс“!
Счупи се на сто трескѝ -
сто наострени стрели
сдраха ризата, елека…
Всичко стана на парчета!
Викна татко: Хей, дете,
с теб до гуша ми дойде!
Ох, не се издържа вече,
чуваш ли ме бре, човече!
Чакам грешката да си признаеш!
Бягай вън да си играеш!
Хукна вън със боен вик
палавият ни мъник!
Погна пилета, кокошки,
яхна агънцата кротки.
А кутрето, сиромашкото,
дръпна силно за опашката.
Вярвам, няма да сгрешите -
Жорко плю си на петите,
щом го гризна с остри зъби
кучето на дядо Съби.
Метна се със лъвски скок
върху клон един висок
на черницата презряла
блед и поизплашен здравата…
Хорааа, кой ще ми помогне,
тук съм на дървото горе.
Във беда съм, помогнете,
моля, бързо ме спасете!
Хей, момченце, викна мама,
лудориите ти спирка нямат!
Слизай долу край лехата,
че ще те сваля метлата!
Слезе той разплакан, гузен
с нос от клоните ожулен,
и през сълзи тихо рече:
Обещавам… Няма вече!
Ще съм кротък и добричък,
Жорко да не се наричам,
ако пак беля направя…
Вярвай, мамо, ще се справя!
© Даниела Виткова All rights reserved.
