Жребий
ЖРЕБИЙ
Всичко вече е толкова минало,
че не помня кога е било.
Върху мене небето е зинало –
нито лъч, нито лъх
от крило.
И не знам –
върху мен, върху тебе ли
срина Бог този жребий нелеп? –
да броим непостигнати хребети,
на които не стъпихме с теб.
Ако дойдеш със птиците, моля те? –
влез във моето малко гнездо.
Спрях да вярвам на идните пролети.
И отдавна не чакам
Годо.
И – проводил отвъд низ от есени,
все се питам – мишленце в долап –
от какво ли тесто сме омесени,
че със теб не омесихме
хляб?
И не вярвам,
че нас ни е имало.
Птице моя, помахай с крило?
Вече всичко е толкова минало,
че не зная дали е било.
© Валери Станков All rights reserved.
Благодарна съм на насърчителните думи на една американска писателка, Сю Таунсенд. „Ако всички поети се самоубиваха след първия отказ, светът не би познал поезията.“