Жътва с червената ножичка
Обичах да заспивам сгушена
между кичури с мирис на жито,
да сънувам мастилено синьо небе,
да ти вярвам, че звездите са дупчици в пода на рая
и... да се събуждам пак насред житната нива.
Защо си отряза косата, Лулу?
И то напук я отряза – с моята ножица.
Кой ти даде сърпа в ръце, кой те направи жътвар?
Не е същото вече... ти го направи несъщото!
Спряла стрелките на своя часовник,
гледам как яростно чуждите бягат.
Минутни стрелки гонят секундните мигове.
Часовете привидно не бързат,
а най-неусетно измират в капана на глупави Линии.
Затова ли си отряза косата, Лулу?
За да няма вече на главата ти линии?
Всичко съсипа с тази твоя коса!
Тихо оплаквам Края на Нашето Общо Начало,
свита на кълбо между ушите на котката.
Понеже го няма вече мирисът на жита във косите ти,
заспивам принудително под звуците на котешко мъркане.
Меко е. Топло. И тихо. Почти е уютно.
Обаче не мирише на жито.
Отивам при котката!
(понеже мама е много далече)
Това е.
Краят на Нашето Общо Начало.
Последният край, Лу.
Последният.
© Алиса All rights reserved.
