И капят, капят тихичко звезди,
луната с пръсти сребърни бразди,
препълнената ми с въздишки чаша...
Безброй звезди... Една да беше наша,
ала не би. Нощта е саможива,
дори от полъх чашата прелива.
И плачат, плачат совите сами,
и скриват се в най-тъмните тъми.
Стотици сови – всичките са бели,
любов и слънце нивга не видели.
Тъгата им ноември не понесе
и сняг завея късната му есен. ...