Kажи ми моя обич, моя пролет
И капят, капят тихичко звезди,
луната с пръсти сребърни бразди,
препълнената ми с въздишки чаша...
Безброй звезди... Една да беше наша,
ала не би. Нощта е саможива,
дори от полъх чашата прелива.
И плачат, плачат совите сами,
и скриват се в най-тъмните тъми.
Стотици сови – всичките са бели,
любов и слънце нивга не видели.
Тъгата им ноември не понесе
и сняг завея късната му есен.
И падат, падат ангелски пера,
отказвам този свят да разбера!
Дали предзимно цъфнали са вишни?
За греховете мои (все предишни)
в стиха ми тихо думите се молят,
кажи ми моя обич, моя пролет...
https://youtu.be/FRI9wQaJQts?si=BDttY672PJZr_qmw
© Надежда Ангелова All rights reserved.
