Какво да те правя
Нарекох тишината си на теб.
И само тебе в нея ще допускам...
Под всякакви звезди и в градове,
веднъж които ще здрависам с' стъпки.
Оставих теб на дъното добро,
където бяла самота се гуши.
И утрото, с разтворено крило,
ще те намери с клепки като плюшени.
Живееш – недовършен послепис,
във подгъва на мислите случайни.
Разходките бродираш с таен шрифт.
Превръщаш хоризонтите в чакалня...
Пулсираш в зов на моя слънчев дъх.
По връхчета на пръстите унили.
Пред мене се изправяш като връх.
Попивам те – хартия намастилена...
Какъв адрес закичи с твойто име?
Усещам: в мене трайно си отседнал...
Гостуват всички. Сити си отиват.
А твоята усмивка и не трепва.
Тъй уча се със тебе да живея.
Сърцето да търпя на обороти.
И слънце, и вода да си споделям
с теб не в един, а в хиляди животи.
Тежи в гърдите – пълно, топло, светло...
Тежи от гордост, добрина и смисъл.
От вяра, от спокойствие и нежност.
Държи дланта ми тишината. Ти си.
