Кал, креп и детски сълзи
Мое скъпо дете, ти си плакало днес.
Като тъжно и сиво небе си,
изцедило до капка белота и финес
и изгубило светлото в себе си.
Ти си цвете, което в асфалт да цъфти
се опитва след взривни атаки.
По лицето ти сълзи чертаят следи,
но се взираш в небето и чакаш.
Ала там, вместо птици, развяват крила
самолети метални и тежки.
Пак си плакало, миличко! Искам сега
да те гушна! Войната е грешка!
Знам, изчезнаха твои приятели в мрак,
само сенките спомени влачат.
И пълзи, и се вее бръшлянът им пак,
от тъгата ни става прозрачен.
А животът до вчера – сапунен мехур –
беше пъстър и цветен за тебе.
Но от острия ръб на военен кобур
той се пръсна, детенце, без време.
И лицето ти светло и лунно закри
на уплахата облакът страшен.
А над теб дъжд от смърт и от болка вали,
сърчицето ти висна уплашено,
като копче, зашито със цветни конци.
Но сега него кой ще зашие?
И се ронят, детенце, сълзите синци,
ти в окопа на мрака се криеш.
Вместо птиците волно над теб да летят,
днес зловещо куршумите вият.
Аз се моля на вихрите да не гасят
на надеждата пламъка. Скрий го
и дори да вървиш ти самò в тъмнина,
във душата си злото не пускай.
Приеми, че земята е сцена една
и танцувай ти, с мисъл за утре.
Слушай злобните ноти на бомби край теб,
но във танца с надежда вибрирай.
Че преситен на смърт и на траурен креп
е светът. И не му се умира.
© Росица Димова All rights reserved.
