Понякога сядам на края на здрача
и нищя от залеза лилава прежда.
Защо ли Луната сама е и плаче?
Дали да ѝ вържа кончета надежда.
На всякое възелче слагам звездица.
По пухче от облак, изплакал небето.
Перце от отдавна отлитнала птица.
Мънисто от лято - сълза от морето.
И шепичка ръсвам от сребърно тихо.
Капан е за сънища - зло да прогони.
Тогава нощта ми готова за стих е
и мъничко обич... А може би много.
© Деа All rights reserved.
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
