Като мишленце сивата тъга...
На прашните полѝци и в ъглите,
на старото таванче ги съзрях –
смехът ми весел – звъннал поприкрито,
че след беля вещаеше пердах,
прокъсани патъци, избелели
и кученце със стъклени очи,
което помни хиляди недели
и пакости, но още си мълчи.
И куклата ми, с русите косичка,
и още помня – Катя беше тя,
на детството ми рошавата птичка,
подплашено изпърха – полетя.
Поспри за миг, безстрашно мое птиче,
аз вече знам какво е страх – незван,
но още в мен живее и обича,
девойчето от стария таван.
И ето пак отдолу глас долита:
— " Момиче мое, слизай ти сега!"
Спотайва се в душицата ми свита,
като мишленце сивата тъга...
.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
