Като разстрел
Окапали са керемидите на къщата,
гредите и́ в небето голи са се врязали.
И нищо, нищо няма как да бъде същото,
освен звездите, струпали се на талази.
Изглежда, че дуварът ей сега ще падне,
крепи го само детското далечно минало,
а стане ли часът, когато да е пладне,
се вижда ясно всички как са си заминали.
Отдавна ябълката с крушата не спори,
уж пролет слънчева е и цъфтят цветята.
Пустеят в двора черни, схлупени обори,
а времето е спряло, нищо не пресмята.
Мълчи само́ полето, тихо зеленее,
загледано във тишината на гората.
Самотен вятърът по пътищата вее
и плаче сгушена във облаци лозата.
Навън чешмата пак напусто се разлива,
напукани от жаждата поглеждат стомни.
В окото щипе нещо толкова парливо
и хлипат скрити в него всичките ми спомени
Замръкнало е селото в една минута,
която е закотвена отвъд предела.
На пейката пред къщата е празен скута.
С поредното мълчание по мене стреля.
© Ани Монева All rights reserved.
