Като тръгна надалече
Като тръгна надалече
Като тръгна надалече
по ръба на таз земя,
не ми казвай пак, човече,
че главата си троша.
Пак ще шетам в твойте нощи –
там безсъницата ври.
Има, има време още –
цяла вечност – шепа дни.
В тях ще цъфне и ще върже,
сладък също като мед,
споменът за хляба ръжен
и за две липи отпред,
и за тебе, обич светла,
дето бял ден не видя.
Чакай само да пресметна
колко има да вървя,
че докато уж живея,
май умирам всеки ден.
Но все пак ще ти попея –
всички песни са си в мен.
Пазя си от календара
лято-пещ и зима-лед
и хронично си я карам
тази болест – с теб-без теб.
Но щом тръгна надалече,
чак към края на света –
не върви след мен, човече!
Просто ме помни така:
идвам си – ти огън стягаш...
всъщност клада е това.
Драсваш клечката и бягаш –
светя, докато горя...
© Галена Воротинцева All rights reserved.
