Като за прошка...

Усещам, всъщност ти ще си отидеш,
след всяка моя болка и оставане.
Внезапно си сърдита от обида
и ставам непознат до разминаване...
Тогава ни очаква затъмнение.
Небето е изстинало в безцветност. 
За тебе ще съм в минало значение
и времето за мъка става вечност... 
Живота ми умира без душа
и тегна, като камъка надгробен. 
Тонове съм събрал от самота, 
в очакване на теб, а не за спомен... 
И само щом помисля, че те няма 
след толкова провали за сбогуване, 
не искам нищо повече да давам 
от пълен с празнота за съществуване... 
Но ти си тук. Усещам топлината ти, 
макар и студ да се прокрадва помежду ни. 
Ядът в юмрука ми, си стиснала в ръка, 
и сякаш, че за прошка се целуваме... 

Стихопат. 
Danny Diester