Усещам, всъщност ти ще си отидеш,
след всяка моя болка и оставане.
Внезапно си сърдита от обида
и ставам непознат до разминаване...
Тогава ни очаква затъмнение.
Небето е изстинало в безцветност.
За тебе ще съм в минало значение
и времето за мъка става вечност...
Живота ми умира без душа
и тегна, като камъка надгробен.
Тонове съм събрал от самота,
в очакване на теб, а не за спомен...
И само щом помисля, че те няма
след толкова провали за сбогуване,
не искам нищо повече да давам
от пълен с празнота за съществуване...
Но ти си тук. Усещам топлината ти,
макар и студ да се прокрадва помежду ни.
Ядът в юмрука ми, си стиснала в ръка,
и сякаш, че за прошка се целуваме...
Стихопат.
Danny Diester
© Данаил Антонов Всички права запазени