Кавалерът, който...
Някакъв човек върви след мен,
следва стъпките ми мълчаливо.
Чувствам го след себе си цял ден
и, признавам, прави ме щастлива.
Но защо остава все прикрит?
Страх го е в очи да го погледна.
Старец ли е или е сърдит,
властен ли е или с поглед хлебен?
Стигнахме. Ще влезем у дома.
Той след мене качва се на пръсти.
Вкъщи аз съм винаги сама.
Идва ли? Не вярвам! И се кръстя...
Но във огледалото видях
само своя образ - бяла рана.
Кавалерът, който с мен вървя,
беше вятърът. И вън остана.
© Мария Панайотова All rights reserved.
