Келнерът го навести
Келнерът го навести
/... и ръцете, и краката са... криле/
.... О, да.... красива... и някак мистична -
такава... рядка вглъбеност – беше различна:
в рокля – черна, на рози - в екрю
гледаш я.... прошепваш: “Дежа вю”.
Помниш ли?!.. Вечер... сядаше винаги там,
на маса за двама – наричахме масата “храм”.
Питиета, поднасяхме - винаги две.
Изпиваше само рубина в чаша “Розе”.
Пианото пееше, сякаш за нея, и то е дошло -
песен лирична - “за време оно”.
Очите ù вперени, само към теб.
Елегантно клавиши – предяха в сърцето ù дреб.
… Започна да пееш за други жени -
Единствено роклята тя промени
и пак блестеше - в алабастър кристален,
очите зелени, прегръщаха края фатален!
И тайно на тръгване (придържах вратата)
преглъщах пресъхнал - шеметен танц на бедрата...
Изпивах с наслада, грациозния бяг на краката,
а в бяло снагата… потапяше в сласт тъмнината...
– ..... Рози?! казваш... в екрю?
а мислех наскоро: “Дежа вю”?
... А идва ли още, тази жена?
– Не, Пианисте (с едничка вече ръка)...
Видях я - седеше в кръчма една ....
пред стола обаче, не виждах крака.
(... сълза се откъсна от тъмно око)
– .... А свири ли някой на мое местò? –
там вкусих “Розето” в кристално стъкло....!
– За нас е загадка! – свири и пее самò.....
а барът предлага, само “мерло”.....
Р. Първанова
© Ренета Първанова All rights reserved.
