В сърцето ми лежи една китара
и струните й движат се зловещо,
каквото и животът да ми поднесе
тя все изсвирва нещо.
Най-чудното за мене е обаче,
че пръстите си със финес не мога да придвижа,
от нея да изтръгвам ангелското не умея,
но чуя ли аз песен на китара -
от момче, момиче,
на улицата или дори на пуста гара,
във танц блажен се впуска душата
и страшни мисли не я морят горката.
Дори във ден най-тих, безлюден и студен,
тя - моята китара
рисува с ноти по брега на моя ум - неозарен.
Разтапям се под звуците
на чувствените й рецитали -
прави ненужни думите,
с уханието на чистотата си ме гали.
И трепетна очаквам новия си ден -
той с нова песен ме посреща,
китарата, която е във мен
умора явно не ще и да и сеща.
А чудя се -
кой ли е неин господар?
Навярно будя се,
сънувайки за неговия тайнствен чар.
Дали възможно е да имам спътник -
невидим и грижовен?
Дали бидейки моят китарист
непобедим е? А може би е той лъжовен?
Не вярвам, аз не вярвам!
Той част от мен е -
краси живота ми със своето изкуство,
отмерва „струнно" мойто време.
И би могъл да бъде
красивата моя потайна любов,
макар да не пребъде,
аз зная - той ще следва моя зов.
И пак засвири този музикант
балада тъжна - божество вселило се е в нея,
седнал е под душевния сайвант,
където аз обичам да плача, да се смея.
Сега ще го споделям с този непознат -
Китаристът на моя живот!
© Габи All rights reserved.