Клас стани!
Боже, как да повярваш, че трийсет лета отлетяха?!
Като сини балони в небесната вис се стопиха.
Сякаш сън са били, а ние сме същите някъде –
там, където звънецът училищен с песен ни вика.
Там учител добър ни повежда, ръката ни хване –
неуверено нижем в тетрадките тънки чертички,
та от плахи хлапета Калена стомана да станем,
за света щом прогледнем, зачитайки сричка след сричка.
Ей ни – пак ни връхлитат диктовки, контролни и класни,
теореми и формули, тези, физични закони.
Тебешири летят и бележки, и смях в междучасия.
Часове и ваканции чакани още се гонят.
Още пази чина двете букви, изписани тайно,
на момичето, дето сърцето ти кара да трепка.
И наивно , по детски си вярваш – ще бъде безкрайна
любовта, отпечатана там, почти като клетва.
Там пораснахме щури и дръзки – орли устремени.
От науката силни криле – дар безценен, добили.
Ех, училище скъпо – ти – слънчева, цветна вселена,
подари ни простор. И летим вече трийсет години!
Клас стани! Неспокоен бъди със предишния порив!
Нито миг не преставай да учиш, да знаеш, да искаш!
Да променяш света към добро! И уверен да водиш!
Няма край Мъдростта – предстои ни най-важният изпит!
Всеки ден е урок – как с делата си ярко да светим,
как след нас да остават следи, като лава горещи.
Да летим, да градим, да се целим високо в небето.
Покорили безброй върхове, да останем Човеци!!!
Още парят във нас на търсачите смели искрите.
Вий – момчета, момичета, сбирайте стройни редици!
Пред Живота – суровият, стриктен и вечен учител,
макар посребрели, до днес се зовем Ученици!!!
© Светла Илиева All rights reserved.
