Когато имам нужда от поезия,

не гледам стари филми, не чета романи.

Не оставам нощем будна -

замислена и разпиляна... 

Не броя наивно и звездите,

не се заглеждам във Луната,

не тъжа и за сълзите -

загубени, по теб изплакани.

Излизам на разходка нощна,

минавам през твоята улица,

спирам на нашето място

и те чакам, докато събудя се.

Плача и за нас, но рядко,

бавно свиквам с туй, че те загубих.

Започнах плахо, минах във атака,

а сега живея в сънища недосънувани...