Когато любовта си отиде всичко потъва във фалшиво двуличие.

Няма спасителна лодка в този океан на огледално безразличие.

Листата падат, но нали все още не е дошла есента,

неизказани мисли, мълчание сухо, несподелена тишина.

Отказвам да приема, че щастие бих намерил само в тъгата!

Оправдания..,ха, истината е, че невиждаме еднакво дъгата!

И кой ще ме отвлече от това мъчно, безжизнено, сиво безвремие?

Немога лентата отначало да върна без да дължа дори извинение.

Ех, помня сън красив, ръце преплетени и как сърцето ми трепна

И помня още как една приказна фея в ухото веднъж ми прошепна

"сам сред свои, това е присъдата на всяка търсеща душа",

дори, когато очите затворя мракът царува в моята тиха гора.

Ах, сладка ми болка, как копнея да вкуся отново от твоята плът!

Дали е вярно, че надеждата угасва едва когато мечтите умрат?

Дали изобщо мога в един живот да обичам и да бъда обичан?

Бастион пред сърцето издигнах незнаещ вече как любов да изричам.

Жалко е, един мечтател така да мъжделее пред гроба на страстта,

окован сред погубени блянове, в плен на затвора на реалността.

Навярно както често се случва да казват, някой ден и това ще отмине,

но тази агония догога ще търпим...когато любовта си отиде?