Когато паднат маските
Понякога сърцето ми се свива
от болката на мрачната ми мисъл,
че щастието с мене се размина
и видиш ли, така ми е написано...
А иначе се взирам денонощно
в невидими за повечето хора,
неща от хаотичния разкош
на гледащи към мене, кръгозори...
Душите им досущ, като планети
витаят във космически безкрай
и ярко във зениците ми свети
надеждата, че всъщност има рай...
Понякога, когато съм спокоен,
(един почти митологичен факт)
събличам суетата от героя си,
с въздишка във житейския антракт.
И маските за всички настроения
се стичат от разплакан макиаж.
Зрителите искат представления,
повярвали в нестихващи миражи...
Понякога лъжата става истина
и въпреки сърдечния ми спазъм,
си казвам, че тъгата е измислена,
за да не мога истински да мразя...
©тихопат.
Данаил Антонов
02.07.2023
© Данаил Антонов All rights reserved.
