Когато си до мене онемявам
Когато си до мене онемявам
и се превръщам в шепа сняг...
И бавно, бавно се стопявам
в ръцете твои - пак, и пак...
Когато в тебе аз се скривам,
а думите ми търсят бряг -
не знам, не знам дали съм жива...
Безкръвна сянка дълго бях.
Когато си до мене онемявам,
а искам силно, силно да крещя -
За „празното“, което ми оставяш,
измъквайки се рано сутринта.
Когато си до мене, ме разсича
един ужасен и болящ въпрос:
Във сянката на всякое обичане
дали е краят му - неканен гост?!
© Валентина Лозова All rights reserved.
,
