Когато стига да обикнеш враг
Зениците са с цвят на абанос.
Небето ръфа без душа плътта си.
Земята крачи по первазна ос
с начупени от слънцето гримаси.
Празнувам аз, обичана, нали
раздадох си и кървавите дрипи.
И Бога ми, сега да завали,
и гола свобода да ме посипе,
със камъни от нечий коловоз,
с пожари от мастилото на Данте,
аз бих посмяла да прескоча мост,
аз бих Ви дала хубава поанта.
Аз бих наляла колкото тежи
усмивката ми след ранено утро
и тази чаша пълна ще крещи,
но празна ще прелее като пустош.
Аз бих Ви взела морните криле,
защото тясното небе е ниско,
а моето е в нямото „къде”…
Къде във този свят да те измисля?
Аз бих прогледнала през зноен мрак.
В гнездо на прилеп можех да се сгуша.
Аз бих обикнала във тебе враг.
…
Дано да завали. Сега е суша.
© Николина Милева All rights reserved.
