Когато те обичах...
Когато те обичах – беше пак
такава бяла, снежнобяла зима...
Навън прехвърчаше измислен сняг.
А аз почти не вярвах... че те има.
Топеше се под стъпките ни – тих...
(бе меко време, онзи януари)
Сърцето ми – преливаше от стих!
А в шепите забравена цигара
димеше... И не знаеше защо.
Докато огънчето ме опари!
Когато те обичах – имах сто
и пет любими дати в календара.
Когато те обичах – беше сняг.
Валеше – тих... И толкова излишен!
Обичам те и днес... Но няма как
стопените следи да пренапиша.
Сълзите – тях ги остави на мен!
Оплакала съм толкова недели...
А този януари – е студен!
И пак валят снежинки полудели...
Безумно се въртят над всеки праг.
Над сънища, и покриви бездомни...
Това е и животът... Шепа сняг!
И някой... Който стъпките ти помни.
© Гълъбина Митева All rights reserved.
