Когато тишината заговори
Когато в тишината до прозореца застана
и вятърът косите ми назад разпръсне,
аз слушам на щурците песента
и се взирам в тъжната луна.
Вятърът тъй нежно косите ми гали,
луната осветява моите черти
и с поглед тъжен ми разказва
влюбените колко много ги боли.
Но тя не знае, че и моето сърце обича,
а то скърби само за един човек.
Човекът, който също ме обича,
но замина много надалеч.
Така, увлечена в своите истории,
цяла нощ луната ми говори,
а аз гледам неспирно сълзите ù -
в тях се отразяват твоите очи.
И винаги, докато се обичат хората,
над моя прозорец луната ще бди,
ще ми разказва тъжни истории,
а аз ще виждам твоите очи.
© Добринка Тосева All rights reserved.
