Когато утре-то се бави
Утре-то се бави.
А вчера е счупено стъпало,
на което не можеш
да стъпиш.
Днес някак си
не съществува,
защото аз не съществувам.
Прекрачвам дупката
в душата си.
Но вместо да продължа,
се връщам
и влизам в нея.
Стъпвам.
Вървя.
Иска време, докато очите привикнат.
Иска тренинг, докато ръцете
се научат да разпознават
ръбовете на предметите.
Тяхната грапавост
и белота.
Кое ни причинява
най-голяма болка...
Дали са малките неща
с тяхната натрапчива незабележимост,
или важните,
които лесно сме успели да объркаме?
Пълзя по ръбовете
на предметите.
И слабостта, която
ме измъчва, е само
силата, която е ненужна
в този миг.
Невинаги е нужна сила,
а само пристан,
да стоиш
и да дочакаш
своето сбъдване.
И няма нищо по-тъжно
от несъстоялия се днешен ден.
Смъртта му някак трябва да приемеш.
И няма нищо по-трудно
от това да признаеш,
че болката е свършила
и трябва пак да продължиш.
Сила-слабост-сила-слабост...
Преходът е най-труден.
Добро утро след теб,Тъга!...
8.6.2010.
© Милена Иванова All rights reserved.
