Когато заболи от красота
* * *
Когато заболи от красота,
когато от нежност останеш без дъх,
един дух на поет те повежда
нататък,
дето плахо гори
даже снежният връх.
Дето пеят потоците
и говорят в премала,
дето радост будува
в най-дълбокия сън,
дето даже свирепите
ледени хали
укротени
се вслушват
в далечния звън...
Де са тези звънчета,
на кого са, защо
ми говорят за сняг,
за кокичета бели,
за момичета,
буйни коси разпилели
и вали над главите ни
побелели
минал, бъдещ,
сегашен
момичешки смях.
© Донка Калчева All rights reserved.
