Колет от рози и мечти
В кутийка
с черно кадифе,
положих
моето сърце,
букет от рози,
увит във прежда
от мъничко мечти
и лъч надежда.
Това Аз спретнах -
пощенски колет.
Адреса си припомних
и беше той проклет.
Извадих
моите мечти.
Прибрах
надеждата дори.
Сърцето,
що ти подарих,
на топка смачках
и пиша стих след стих.
Защо, съдба, си тъй
жестока?
Не се ли трогна
от любов дълбока?
Душата ми
е вече изморена,
самотна, болна,
изтощена.
И всяка клетка
в тялото ми страда,
ръце протягам,
моля за пощада.
А розите
са станали на прах,
листата им
във шкафчето събрах.
Бодлите им
в леглото са разпръснати,
а мислите по теб -
прекъснати...
© Пламен Енчев All rights reserved.
