КОНСПИРАЦИЯ  

                                          (на сина ми)

Начело на калена рота

от денонощия мобилизирани

напредвам педантично,

обгърнала живота

на детето си;

подтичвам

след прищевки безпосочни

и бдя над хрумвания

причудливи.

По безпощадната наточеност

на времето разкъртено

едва удържам

баланса, натежал от горести

и от  несрети –

най-слабото ми разцентроване

ще го срути на дъното

озъбено, клокочещо,

димящо от злорадо нетърпение

да сдъвче

уязвимата невинност на детето.

Нащрек съм –

то да не узнае

как неистово разравям

пътечката на волното безгрижие –

навреме да я разминирам

и да застилам

килим от безопасност

и чаршафи на покой;

как отвоювам

с кръвта на смачканите си желания,

с утайката набъбваща

от огорчения

преглътнати

смеха раним на всяко мигновение.

Разтворила чадър

от приказни фантасмагории

и романтични алегории,

обезвредявам ежедневно

градушката от пагубни разкрития,

сланата от разочарования;

подпирам набега

на гибелната тленност –

оголена,

разгонена,

пресягаща се похотливо

към доверчивото прозрение

за вечност...

Дано детето не усети

как безпомощно

накрая

бодливия си ужас

и умората чудовищна

приютявам

в неговата беззащитност

ласкава...

Дано не го одраскам!