На Р. Радков
Изкачвам се безименна към тебе
по нишките неистова тъга.
Ръцете ми нагоре са протегнати -
към Нищото и Всичко. Към върха.
А свилата над бездна се люлее.
Висяща болка. Пропаст-самота.
Пространствата, които нас разделяха,
ни свързват по-безмилостно сега.
Стремително изкачване. Копнея…
И после пак застинала мълча.
Вибрира Oбичта. Умът немее. ...