Крайпътните брези
КРАЙПЪТНИТЕ БРЕЗИ
Неотменните брезички покрай родния ми дом
драсват вечер три искрички в паметта ми мълчешком.
И полюшват скръбни длани – миг преди да се смаля
върху скутите на мама – тя във сенчица изтля...
После кротко ми шушукат как отдавна съм далеч –
до къщенцето улукът полудял без хорска реч,
вратникът, изметнат гърбом, се е слял със есента.
А реката се превърна в тънка слюдена следа.
Всеки всичко е забравил и на сън не ги зове,
а напролет се венчават с непознати ветрове.
Но дори след тежка зима и след летните роси
в този дом за мене има тишина – да ме спаси,
да лекува люти рани, да ме скрие в студ и мрак,
стига крак да вдигна само – да премина тоя праг,
там където съм родена в края на дъждовен ден.
Боже, в твоята Вселена, място има ли за мен?
© Валентина Йотова All rights reserved.
