Кратка морска притча
Самотен беше старият моряк,
подпрял се върху дървената маса,
душа разголил и напълнил с мрак
олющена от ветровете чаша.
Притихваше на огъня жарта,
припукваше сънливо и унило.
И потопи перото си нощта
във гарваново призрачно мастило.
– Дали човекът е роден за смърт,
живеем в миг – безкрайно кратък.
И може хлябът ти да бъде твърд,
ала сънят ти нека да е сладък.
Сега си малък и не мислиш ти,
че утрините може да са сиви,
че може птицата да не лети
и че вълните във галоп умират
В живота всеки има своя бряг,
море, което да го приласкава.
И щом си ги намерил, няма как
да бъдеш сам и без приятел.
Излез, момче, когато утринта
е стъклената риза на морето –
мини през най-далечната черта
и подари на някого сърцето си.
© Слави Тодоров All rights reserved.
