И мойта есен в мен пристигна,
и с мене тръгна да вървим.
Годините ми тя достигна
и трябва днес да се търпим.
Към зимата сега вървим.
Сковава ни в душата студ.
И нищо вече не градим –
забравихме за своя труд.
Не бе трудът ни оценяван
достатъчно от всяка власт.
От лоши мисли осеняван,
угасна в мене всяка страст.
Но търся начин да живея
във есента от моя пай.
Дано и утре съумея
да го отложа този край.
© Никола Апостолов All rights reserved.
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
