Краят на детството
Във двора ни щедро смокините зреят -
аз помня вкуса им и плътния цвят.
А близо до нас се протяга и кеят,
кресливите гларуси волно кръжат.
Преваля следобед и мама ме вика.
При охлюва в здравеца - там се тая.
Рибар подранил, за да хване светлика,
ме стряска с гръмовното "Има кая!".
Пак в същата плочка ранявам коляно.
Уплашен, денят във юмрук се е свил.
А мама целува ме малко припряно:
тя бърза - простира да съхне пестил.
Щом почне да дреме вечерната къща,
играчките вече поискат да спят,
превит от умора, баща ми се връща
със мириса странен на чуждия свят.
Разбуждам се: страшно и тъмно навън е.
Високата зарзала рони луни.
Да можеше времето някой да спъне -
на облака в сянката злото кълни.
Но краят на рая внезапно връхлита -
смъртта на вратата ни драснала кръст.
И болката моя, до бяло премита,
превърнала крехкото детство във пръст...
© Аноним All rights reserved.
