Крепят небето и земята лудите...
В хербария на шумни градове
от делника животът закарфичен е
и чакаме смъртта да позове,
без друго няма време за обичане.
Навярно друга някак би била
съдбата ни, но роби сме на времето,
и приковани, с немощни крила,
забравихме небето и летенето.
И рони се последният прашец,
посипва тихо, кротичко стелажите...
За вас поет е равно на глупец.
За полети мечтае? Ще си кажете.
В бетонните затвори шум и грак,
домът, колите вещите, парцалите
и егото. Да видя само как,
пред края и кому ли ще се хвалите.
Опърлени харесвам ги така,
крилете ми. И любовта ми буди те.
Сърце подавам, дай ми ти ръка...
Крепят небето и земята лудите...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
