Крилете на чайката
Веднъж на чайката крилете
вражда подхванали открита,
започнали да спорят двете
кое от тях тя предпочита.
– На мен се първенството пада. –
дясното тъй заговорило. –
И признанието е награда
за всичко, що съм сторило.
Тя без мен не може да лети.
Аз издигам я в небето,
да достига сини висоти
и се спуска над морето.
И не че искам да се хваля,
но аз увереност й давам,
без мене нищичко не става
и благодарност заслужавам.
– Ти много важност си придаваш. –
лявото му възразило. –
А моя принос май забравяш. –
и от това се докачило.
– И аз съм тук необходимо! –
то обидено отвърнало. –
Това е тъй неоспоримо! –
и сърдито се извърнало.
Така разсърдени крилете,
не пожелали да се помирят,
не отстъпвали и двете,
не успели спора да решат.
И не искали те вече
да летят във висините,
и да се носят надалече
над морето и вълните.
Не подозирайки за спора,
решила чайката да литне,
но съвсем изгубила опора
и могла само да залитне.
Криле напрягала напразно.
Какво бе станало със тях?
Преди слушали я безотказно.
Изпитала тя даже страх.
А сега какво ще прави
Белогушка – чайка волна?
Как храна ще си набави?
Ох, била навярно болна!
А минутите летели,
започнал да я мъчи глад
и крилете отмалели
без малки рибки за обяд.
Гладът турил ги на тясно.
И защо още да отлагат?
Станало им вече ясно,
че е хубаво да си помагат.
Смисъл нямало да спорят,
а в небето за да полетят,
и глада за да преборят,
по-добре е да се помирят.
– Имаме голяма нужда
едно от друго. – рекли двете.
Да възвърнем наш’та дружба! –
и сдобрили се крилете. –
Двете сме еднакво нужни,
чайката за да лети,
със усилия задружни
ще добруваме и аз, и ти.
© Ангелина Михайлова All rights reserved.
