Изписах текстове безброй,

нахвърлях думи хаотично,

в опит да опиша по начин свой,

болката, която ме облива.

Миналото все намира ме,

дори в тълпа от светли дни и радостни лица

и със схватка ледена и зла се вкопчва в мен

и започва бавно да прогонва мойто светлина.

Затрива мигове щастливи, настоящи топли цветове

и бута ме назад към времето лъжливо- там,

където оставих част от своето сърце.

Ритам аз, ридая и се тръшкам, не искам отново да се връщам

в клетката, иззидана от мойта собствена тъга, 

искам просто да избягам,

-да полетя...

и сякаш нещо в мене се пропука, дълго време спящо,

чакащо в дебрите на моята душа, изригна в мене и изпълни

всяка моя мъничка частица със любяща светлина,

любов не от друг, или за друг, а за самия мен

понечих аз да се обърна,

да зашлевя миналото с ръка,

но обръщам се и що да видя –

от него няма и следа...

Нещо в мене се раздвижи,

приятно странна болка в гърба,

и усетих как на плещите поникват

две силни, две красиви крила.