Крупие на свободна практика
Преди във първия си гроб да падна,
човек от вече чезнеща порода –
крилата на Пегаса си откраднах,
та сам с крила на този свят да бродя.
В такова пълноводие след суша,
малцина са умирали от
жажда.
Не можеш ли сърцето да послушаш,
тъгата като хляб ти се услажда.
Пълни ми чашата, Съдба столика!
Пред тебе сме еднакво смъртни всички.
Когато Гавраил и мен повика,
на двете дати да строша кавичките.
В разгара на живота си – свободен,
не ме уплаши мракът непрогледен.
Като обувка нова – неудобен
и сам от себе си дори по-беден.
Към своя нрав жена не ме завърза
на времето с отчаяната прежда.
И в миксера на делника забързан,
разбърквам думите. И ги подреждам.
© Димитър Никифоров All rights reserved.
