Крясъка на стъклените фарове
Вървим, забързани
за никъде
със пръсти здраво стиснали:
чадъри,
вестници,
волани.
Пред погледите ни
единствено табели са.
Във мислите ни -
сметки,
плащане
и графици.
Докато
не изстържат ламарините.
Докато очите ни,
от бялото,
до болка не се свият.
Тогава казват ни,
че късметлии сме
и в коридора
срещаме "каръците",
проскърцващи на старите
носилки.
Към асансьора
бързат санитарите,
етажа е един -
последен.
Вървим,
а крясъкът на
стъклените фарове
единствено поражда в нас въздишка.
Мигът е просто размисъл
и размисълът само миг е.
Безучастно минаваме
и сочим с пръст
лица,
стъкла,
шосето,
хората...
телата им.
И воят на линейки
посича по лицата ни
страдание -
поне един човешки белег,
една ръка
дори безмълвно
е подадена.
А пътят страшен е
във своето мълчание.
Във дясно и във ляво
дърветата по-малко са
от мраморните
стволове -
за помен
с цветя и некролози,
от вятъра погалени.Вървя
и бързам за никъде.
Крясъка на стъклените фарове
в очите ми тегне.
Светофарите плачат,
над поредните
ламарини надвесени.
Животът е Един,
посоката Една е
и често
най-бавния достига до края й.
В памет на всички онези, които нелепо загинаха по пътищата.
Лека им пръст!
© Киара All rights reserved.
