Кръговрат
На двадесет гневът се сдържа трудно.
Импулсно се живее и умира.
Една усмивка и си вече влюбен.
Една раздяла и животът спира.
Една мечта и вече полетял си.
Едно докосване и вече заразяваш
с обичане, презрение и щастие
(каквото дойде). Мислиш, че живял си.
Съвети даваш. Мъдри недоносени.
Размахваш пръст и първи хвърляш камък.
Презираш дявола и Господа...
Накрая идва самотата непоканена.
И подарява време за въпроси,
но отговор готов не дава.
И ти разбираш смисъла на „после".
В пътеките без изход за обратно...
А после идва следващото "после",
което те притиска и ранява
с нерепетираното неудобство
след всяко падане да ставаш...
Но ти го правиш, вече осъзнато,
че преди теб и други са го правили.
За теб. И безвъзмездно. И когато
ти само болка си им причинявал.
За обичта, която си получил,
за прошката, която са ти дали.
И тя те следва като вярно куче
със спомени, облечени в носталгия...
И после идва следващото "после",
когато всичко вече е последно.
Ти си готов да искаш прошка
и да раздаваш някому от себе си.
За да поникнат думите ти някъде,
запомнени с добро, като послания.
Погалени от вяра в лекотата,
с която прошката лекува рани...
Предлагаш се с любов и със усмивка,
а срещу теб се смее твойто вчера.
Едва на двадесет години
вратата ти затръшва с недоверие...
© Дочка Василева All rights reserved.
