Къде изчезнах?
Къде изчезна момичето, което
грееше като утринното слънце?
Какво стана със сърцето,
което трептеше крехко като зрънце?
Къде си, къде си ти, чаровнице?
Къде дълбоко в мен се скри?
Защо превърна се в любовница,
която няма право на сълзи...
А тялом съм си аз. Все същото,
познато и наивното момиче...
Но погубих в себе си човешкото,
а дали спрях (някога) и да обичам?
Под силната ми гордост се крие
прекалено крехка детска ласка...
И ако може злото ми сърце да спре да бие,
щях да приема на смъртта топлата прегръдка.
Но дори и ужким силна... не зная как
със себе си да се преборя и да продължавам да отричам...
Лош, мрачен и коварен стана моят свят...
Но ни за миг дори не спрях да те обичам...
(И се мразя... както може би и ти ме мразиш...
Но не ми го казваш... таиш и се бунтуваш...
Чиста, любовта ми дълбоко във сърцето пазиш...
И във всяка моя мисъл като буря ти нахлуваш...
Не ме мрази! Аз достатъчно се мразя!
Сякаш да показваш чувства сега не е модерно...
Но ден след ден не можах да си докажа,
че те мразя и не те обичам неимоверно...)
И аз изчезвам...
Изчезнах...
Но ти във мен остана!...
© Александра Матеева All rights reserved.
