Където спят душите
Кога ли ще се съмне?
Нощта е мъртво тиха,
студено неприветлива,
и слепи са браздите на синята луна.
Градът в заблуда спи,
унесен е в безбрежност
и дави всеки дъх във мъртвата тъма.
А вятърът пищи,
налага с яд дърветата,
оставяйки студена, болезнена следа.
И още по-ядосан,
със ноктите си кървави
дълбае слепоочията на мъчната съдба,
превръщайки ги в празни,
сиво-черни ями,
удавени в които,
във грях и кал, и кръв,
дълбоко спят душите,
увити във воали,
ушити от вина и
статична, сива скръб...
Където спят душите,
там вечен, черен мрак е,
на вярата ръцете са скършени надве,
те само във съня им
ще галят ги със нежност,
а фини, бели пръсти ще сочат накъде
очаква ги със трепет
любовно светлината,
която ще засвети в просъничния ден,
когато всички слепи
внезапно се събудят
и впият жаден поглед във синьото небе.
Тогава ще се съмне.
© Анита Георгиева All rights reserved.
