Към майка си
Ти ли си, мамо, мене проклела,
ти ли си песен със сълзи преплела,
та скитам безцелно, покой не намирам,
по пътища прашни вървя и не спирам.
Бащиния ли си имот заложих,
тебе ли на трънен стол положих,
та нямам жена, която да любя
и моя живот, мамо, изгубих.
Весело, мамо, се смеят очите,
вицове много аз зная, разправям,
но сякаш угасват в очите лъчите,
в студена жарава, там, пепел разравям.
Приятелка нямам, не ми е притрябвала,
целувките само са спомен за Юда,
вехне сърцето без обич, ограбено,
сега любовта е порядъчно луда.
Ти си за мене, мамо, едничка,
в тебе повярвах и силно се вричам,
угасна сърцето ми, обич, и всичко,
сега не остана какво да обичам.
Ти знаеше, мамо, аз много мечтаех,
за обич, да бъдем с любимата двама,
когато обичах, за друго нехаех,
сега ме очаква гробовната яма.
Заклех се в душата, това ми остана,
прегръдките твои са сетна утеха,
когато в живота ми мене проклеха,
гласът ти е, мамо, не глас, а камбана.
Ти и баща ми за мен сте най-мили,
сега ви прегръщам в най-късната доба,
и нека изгният коравите жили,
когато утеха най-свята е гроба.
© Димитър Станчев All rights reserved.
