Една сълза – едничка се търкулва
изгаряща по моето лице.
Тя слива се със твоята и тръгва
по нашите протегнати ръце.
Протегнати, останали те вечно
със спомена за миналите дни
и всеки сам със болката си вечер
поглежда само в своите очи.
Очите, те говорят от години
за трепет изведнъж дошъл – не знам,
то колко много, много време мина,
а огънят в искра просветва сам.
И само в нощите ни недоспали
във тишината проехтява звън
да ни напомня - огънят запален
не топли – гасне някъде навън.
И мисля си дали не е сънуван
от двама трепетът неизживян.
Сега е късно вече да умувам,
че пътят дълъг ни е извървян…
© Ани Иванова All rights reserved.