Заливаш ме с целувки,

приветлива, омайна,

обичаш без преструвки,

в очите ти не виждам тайни.

Поглеждаш ме чаровно,

обливаш ме със ласки,

изчезва всичко в мен отровно,

пред тебе свалям всичките си маски.

Защо така ми действаш,

все още не разбирам,

държиш се толкова човешки,

а аз стена градя, за да те спирам.

Кога от този лабиринт ще се измъкна,

все по трудно е да ме откриеш

и  колкото вървя, все повече замръквам,

докато накрая целия не ме покрие.

Една надежда ми остана - да те срещна,

да тръгна с теб, да си ми като пътеводна светлина

и колкото посоката и да е грешна,

поне по пътя, който искам, ще вървя.