Ларций
По покриви и по улуци
като слепец се къпе сняг,
луна на хоризонта куца,
стопявайки го със замах.
Полето бе покрито с мента,
край бреговете на реката,
умираше самотен Ларций
в уханията на водата.
И там, сред смутното му тяло,
топеше се снегът вековен,
смърта за някой е отрова,
но бе животът му окови.
И там умрял е вече Ларций
под звуците на тишината,
звездите, като диаманти,
блестяха в чест на война знатен.
Там полъх на жасмин и касис
ще пада тъжно под звездите,
като дете ще плачат, плачат...
за сбогом тъжни, Те - звездите.
© Димитър Димчев All rights reserved.
