Леден повей
Леден повей
В лоното на пълната луна,
с метален кабър за небето закачена,
се ражда образа на ярка тишина,
с вечерен лед по лицето заскрежена.
А нощен вятър брули чертите на лицето
и запира се за да си поеме дъх смирен.
И за миг как стихват улиците на селцето,
превръщат се във ярък и красив десен.
Картината е толкоз ледена и ярка.
Превръща се от нощ във ден и после пак,
но остава във душата топлината жарка,
на последен спомен от есенния мрак.
Мрак и светлина неспирно контрастират
и ме водят през ледения криволичещ път.
И омайват, през пътеки галопират
и сякаш в топлината на горатa спят.
И показват ми пътечка малка и извита,
по която трябва сам да продължа.
И в езда неспирна моят дух полита,
под синьо-ледения поглед на новата луна.
Твоя образ призрачен аз видях накрая,
замръзнал в леден къс от твоите сълзи,
заклещен в есенния вихър на безкрая,
запечатал вечно кестенявите коси.
Но как да те събудя от тази вечна дрямка,
преминала през образи от скреж и от цветя.
Превърнала се в ледна и кристална сянка,
обречена на вечна самота.
Дали ще е достатъчна една целувка,
за да се събудиш от тази самота
и да ме поемеш в свойта ледена прегръдка,
толкова мечтана досега.
Но мойта топла длан с докосване и нежност,
пропука ледната гранитена скала.
Принцът твой видя във мен без капка ревност,
обрече ме да бъда твой във вечността.
Ледена кралица да спасиш от самотата,
да я избавиш от нейния затвор суров.
Обричаш се да бъдеш в плен на красотата,
да си пленник на изпепеляваща от лед любов.
© Христо Стоянов All rights reserved.
